Върнах се случайно, забравила бях нещо
и пак, съвсем случайно, загледах се
отсреща.
В белосаната къща, в прозорците отворени,
в кокетните первази и
тентите отгоре
им,
вратата във
оранжево, свенливо
поглед свела
под навеса във жълто и розова дантела.
В палитрата от нежност, омая и магия,
далеч над хоризонта, едва
сега откривах
как огненият изгрев – прекрасен и
безкраен,
дързък и безумен, шеметен,
нетраен
във мен събужда сила
и вяра, и надежда,
и малко съжаление, че
чак сега проглеждам.
Вглеждам се
във розите в цветарския отсреща
и чувам вестникаря как
отдалеч нарежда.
Май кани минувачите, примамва
ги към пресата,
но аз почти не слушам, оглеждам се потресена.
Едва едва примигвам и
виждам, че отсреща,
една гиздава саксия дръзко ме поглежда.
Обхванала изящно
нежно, но уверено
едно природно чудо, гордо и разперено.
Зелената коприна
се сливаше с червена,
а тичинките прелестни, са сякаш
позлатени.
Размърдах се,
огледах се
и спрях.
Нима наистина успях?!
Нима сама повярвах, че
времето владея?
Че тичайки нанякъде аз истински живея?!
Нима унесена в задачи, бързане и цели,
с внимание, обръщано
на хората. посмели
да ми налагат срокове,
идеи и амбиции,
които не споделях, които не обичах,
аз успях да стана някак лекомислена,
да пренебрегна себе си и чувствата, и мислите?!
А нуждата от сила, заряд
и вдъхновение?
Къде отиде семплото, вълшебно
опиянение
от чашата кафе, горчива и гореща,
изпита на перваза, загледана отсреща...
Кога започнах да пропускам сутрините като
тази?
Кога и кой ме убеди, че времето ще
ми запази
моментите на
щастие, на сигурност и
вяра
ако достатъчно съм бърза и всеки ден повтарям
една задача, втора, трета ... стотна и отпускам,
а след това отново се засилвам и препускам?
Не, никой никъде не чака и никого за нищо.
А времето ни мята, хвърля и разнищва.
Но днес реших! и пуснах ключовете от ръката,
съблякох си
сакото, затворих си врата,
сварих гореща течност, черна
и горчива,
налях я в порцелана – страхотно й отива.
Отворих си
прозореца широко
и разтворих
сърцето и
ума и си повторих:
Искам да живея, истински и осъзнато,
да вдишвам, да се смея, да галя АЗ съдбата.
Да мога да се спирам за капка вдъхновение,
да пия вяра, да черпя опиянение
от сутрините свежи, спокойни, вдъхновени,
от дните безметежни, от
залезите уморени.
Искам ей така дните да посрещам,
отпиваща кафе,
загледана отсреща.