Беше ден прекрасен, топъл,
слънчев ден
с усмивката на лято, от слънцето роден.
В тролей седмица клатушках се ритмично,
когато ми се случи нещо нетипично.
Не помня спирката, посоката,
часа,
защото в миг едничък блокира ми
умът.
Ала това, което помня, беше светлина
- ярка, безметежна - качи се гордо ТЯ.
Закрачи грациозно, отмина без да спира
и нейде по-напреде билетче перфорира.
Прибра го елегантно и
хвана облегалката.
Ех че гледка, бате, имам от седалката.
Увисва ми ченето, забравил съм да дишам.
Таз икона жива ще пробвам да
опиша.
Дънките безмаркови са като втора кожа,
така са я обгърнали, че по-добре не може.
Къдриците двуметрови на цвят са млечно руси,
докосна ли
ги само, едва ли ще ги пусна.
Краката й
изваяни, перфектни, с форми точни,
пробуждат в
мене мисли грешни и порочни.
В седалката се впива ален маникюр,
в мене впит си го представям, когато съм натюр.
Представям си
чертите й
и устните й меки,
очите как ме гледат, усмихват ми
се леко.
Унесени във
блянове мечтите
ми препускат
и даже не усещам как спирката изпускам.
Ала на край света отивам днеска със седмицата,
не мога да изпусна таз гледка от корицата.
За нея гол във банята със сигурност бих
влязъл
и тялото си с мед аз цяло бих намазал.
Във частен роб със радост аз щях да се превърна,
Но тази прелест сладка
взе, че … се обърна.
О ужас безподобен! Безпаметен кошмар!
Отскочих от
седалката като
след як шамар.
Вместо лик небесен, образ
на икона,
към мене се обръща вехта примадона.
Гравирано със
бръчки и с вежди сиви, груби,
това природно чудо аха да ме погуби.
Очите ми изскочиха, едва
не се разплаках,
когато зърнах вцепенено два рунтави мустака.
Къде отиде гледката! Онази
самодива…
Мале кат си спомня, тръпки ме побиват!
Скочих от тролея и завИх ранен.
Тази баба колко беше взела в плен,
беше омагьосала, а после ужасила?!
Колко с мисли дръзки се бяха унизили?
Каква е таз природа, таз вечна ратайкиня,
на баба да предложи туй тяло на богиня!