Лежаха един в друг, лепкаво изпотени. Симеон гъделичкаше рамото й с пръсти. Мина по гърба, талията. Кожата й настръхна. Ръката продължи към ханша, бедрата, отново се върна на ханша и сякаш оставяше трохи от горещи въглени по пътя си. Усети, че тялото й, изморено, задоволено и отпуснато, отново се възпламенява. Ръката му се спусна перпендикулярно – упорита и настойчива.
Алармата прониза тишината. Толкова остро и силно, сякаш трион се вряза в черепа й. Изключи я в просъница и затвори очи, но магията отшумя. Образите се размиха като избледняващи холограми, стаята изстина и се сви. Габи подпъхна завивката по-плътно и протегна ръка към нощното шкафче. Пликът беше там. Отвори го. Със златист надпис в курсив на бяло картонче пишеше: „Омъжи се за мен“. Само толкова. Без подпис и подател, без получател. Намери го под предната седалка вчера следобед, след първична страст и бързо свършване, преди всеки да се прибере в семейната си къща за петъчна вечеря.
- Виж го ти – лека усмивка – дърт романтик.
Зарови глава във възглавницата и се отдаде на мечти. Не струваха нищо, не им плащаше данъци.
Държеше Симеон за ръка и се разхождаха сред полета с лавандула. Безкрайното пурпурно се огъваше зад хоризонта и преливаше в огнено-оранжев залез. Алени макове, като пръски кръв, обагряха зеленото, а двамата – далеч от хора и глъч. И от съпруга й. С когото имаха две деца, огромна къща и отделни спални. Три пъти в седмицата прекарваше вечерите в просторната си кухня, с престилка и черпак - обичаше да готви за синовете си. А вторник и петък бяха дните за „спешни документи“ и „непланирани командировки“, нейните следобеди - без дрехи и предразсъдъци. Часове, утоляващи животински инстинкти; вплетени тела, изригващи вулкани и страсти. Живот след живота, изправяне след падане. Симеон беше балансът, от който хормоните й отчайващо се нуждаеха.
Менопаузата я лашкаше от депресия в тревожност, от възбуда в пълна апатия. Бизнесът, кариерата, корпоративните игри и интриги изведнъж придобиха безсмислие и безцветност. Градът посивя, светът заприлича на опушена стара снимка. С един размах един мъж разля боите и й върна палитрата с нюанси, с вкусове и аромати. Един мъж я вдъхнови да копнее за утрото и да се оглежда кокетно в огледалото. На петдесет не беше стара, напукана лачена чанта в забутано чекмедже, а ненаситна любовница, безгрижен събеседник и улегнал слушател.
Обичаше да рови в косите му – прошарени от попътни несгоди. Да потъва в светлосиньото на очите и в трапчинките от двете страни. Кожата му, с постоянен загар, все още мека и еластична, ревностно прикриваше възрастта. За десетилетие над нейните, той изглеждаше зашеметяващо лъчезарен, секси и забавен. Но да се омъжи за него ...
Габи отметна завивката, пусна копринената нощница да се свлече от раменете й и влезе в банята. Под хладката струя се сети за първата им среща.
Бързаше за коктейла в градината. Слагането на червило не отнемаше повече от секунда, но този път се оказа фатална. Светофарът намигна в червено точно когато отмести поглед от пътя и усети твърдостта на бронята отпред. Щетите бяха незначителни, дори невидими. На автомобилите. Ала шофьорът надра сърфцето й. Без да знае. Без застраховка. После го срещна сред гостите. С бял панталон, бежови мокасини и светлосиня риза.
- Габи, запознахте ли се вече? – съпругът й. – Това е новият ми партньор - Симеон.
Ръката му беше топла, мека и голяма. Пое дланта й леко и галантно и накара невроните й да настръхнат. Разрови тлеещите въглени и подразни пресъхналата й жажда. Разби предразсъдъците, изпепели задръжките и срина дебелите колони, на които се крепеше целият й мироглед. Научи я да живее днес, без баланс и равносметки. Да иска, да дава, да има, да губи, да търси и да вярва.
Спря душа и наметна халата. Май беше хлътнала. И все пак, на нейната възраст нов брак...
-Не, мила, забрави – огледалото я гледаше изпотено. – Време е за кафе.
Стегна колана на халата и пропусна да забележи, че вместо в джоба, пликчето остана на чергата в коридора.