Наричаха я „незабравимата“. Но не в смисъла на незабравима целувка или незабравима любов. Не. Раздаваше незабравими шамари. Толкова месести и плющящи, че на момчетата не им оставахa сили да се бият помежду си.
Когато ходеше, все едно баобаб се бе отскубнал с корените и бавно местеше вековна сянка. Вятърът се оплиташе в клоните и губеше ориентация, а слънцето не смееше да й дава зор. Тътреше се кротко, тихо и търпеливо подире й; сянката отпред – безкраен океан. Ей така виждаха учениците Незабравка. Щом се намъкнеше в класната стая, всички изпъваха гръб и преглъщаха тихо. Не смееха да я погледнат, че ... болеше. В междучасията, който свареше, се измъкваше читав през вратата. По-бавните излитаха със засилка.
Беше неизвестно на кого е кръстена. Родителите й мечтаели за крехко цветенце, с нежни листенца, подаващо свенливо главица - каквито са незабравките в полето. Природата ги дарила с неизмерима, невъзможна да се измери, радост. В пристъп на щедрост и изобилие, рисувала с четката, та се унесла. Обаче едно беше докарала до съвършенство. Лицето. Ах, това лице! Очите й – прозрачни облаци, устните – зрели вишни, страните й – млечно бели, а веждите – черно кафе. Дълги мигли, розови лунички, игриви трапчинки и вирнато носле. В погледа все пакост, а в усмивката - дяволчета.
От всичко най обичаше мекички – топли, пухкави, с хрупкава коричка. Мажеше ги обилно с мед или мармалад и поръсваше със сирене. Така сладко отхапваше, че баба й стоеше хипнотизирана и я гледаше. От време на време се съвземаше и си затваряше устата. Нези, така я наричаха, беше кротко дете и единствена внучка. Гледаха я като принцеса. С топла храна, без да я карат да се поти много.
- Чакай, бабе, аз ще го донеса.
- Хайде, бабе, зéми и последния залък.
Получили я на късни години, старците я обожаваха.
В първи клас животът оголи зъби и й показа зловещата си усмивка. Започнаха подигравки. Сладкото внуче се превърна в „слон, бъчва, мамут“ ... докато не осъзна силата си. Съвсем случайно, вадейки тетрадки от раницата, перна съученик по главата и онзи се стовари на пода. Втория път, пак без искане, друг щеше да глътне тръбата на парното. След това случайности нямаше.
Сезоните се търкаляха като зарчета. Пролетите изместваха зимите, жегите свежите утрини, жълтото претапяше зеленото на тревата и накрая снегът застилаше всичко. Незабравка избута класовете, изби зъбите на по-несъобразителните и порасна интелигентно девойче. Лицето й придоби черти на жена - меки извивки и остър поглед, но снагата още издаваше слабост към мекичките. Щом разбраха, че е станала мома за женене, повечето момчета от селото се задомиха преждевременно. Ей така, за всеки случай.
Животът, отегчен до безумие, потри дяволито ръце и под дебелата кора на баобаба засади семенце – зелено и мъничка. Растеше всеки ден с милиметър, превърна се в пъпчица, розовееше, пръскаше аромат, а накрая разтвори листенца и цъфна. Незабравка се влюби. Под здравата мишница сърцето заби силно и бързо, скулите придобиха цвят на вълнение и спокойствие вече нямаше. Първо реши, че стомахът й се свива от глад, после разбра, че и пълен, пак се бунтува. Беше любов. Висока, тъмнокоса, със запретнати ръкави и здрави мускули. Новодомец в селото, който подкарваше трактор и багер без да му мигне окото.