- По дяволите!
Водата се разля толкова бързо, че изобщо нямаше време за реакция. – По дяволите!
Маша отметна бързо завивката, за да не се намокри и чаршафа и скочи от леглото. Беше бутнала чашата с вода от нощното шкафче, но беше късно за попиване. Затова само я изправи, седна на сухата възлгавница и разтърка с пръсти слепоочията си. Изведнъж се сети за часа. Пресегна се да вземе телефона и отново бутна чашата, но този път я остави да падне на пода.
- Еми пак по дяволите! Кога стана 6?!
За секунди излетя към банята. Докато си миеше зъбите изхлузи нощницата през краката и я остави на топка ... някъде, облече приготвените от снощи топли дрехи, изрита пантофите от краката си напът към входната врата, наметна си палтото, но остави шапката и ръкавиците. Нямаше време. Единия от ботушите обу по стълбите, но другия държеше в ръка докато тичаше боса към портата. Малкото туристическо селце все още спеше, сгушено сред боровите гори. Дори ехото се беше свило някъде и си траеше пред неумолимата подранила зима. Шумът от снегорина се чуваше - Адриан идваше. Батко Адриан, както се пошегува една вечер, докато се излежаваха голи и изпотени пред камината. Маша вдигна рязко резето и, вече на улицата, се наведе да обуе и втория ботуш, но кракът, на който стоеше се подхлъзна и загуби равновесие. Единственото, което успя да види бяха ярките светлини, безмилостната ревяща муцуна на возилото и насъбралата се ледена маса. Стисна очи. Нямаше представа къде е, но усети, че лежи неподвижно. Чуваше само лекото хъркане на двигател, а по краката и ръцете си усещаше иглички от измръзване. Отвори едно око и пое рязко въздух. Пред нея стоеше дребен, гологлав мъж. В ръцете си, които трепереха неконтролируемо, стискаше вехта мръсна плетена шапка. Зениците му бяха разширени от ужас, лицето му сиво-бяло, а устните лилави от стискане. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Абе направо си беше отишъл горкият. Щом видя, че Маша е жива обаче физиономията му внезапно се промени, бузите му се изпълниха с кръв, дробовете с леден кислород и мощният му глас заехтя из празната улица:
- Какво правиш бе, момиче?! Да се убиеш ли искаш?! Че и мен да убиеш!
- Много се извинявам. - Маша се опита да стане от купчината сняг. Обутият ботуш беше на крака й, но от другия нямаше и следа. Усети остра болка в петата и присви очи. Лицето също я болеше, ръцете. Цялото тяло. - Извинявайте, съжалявам. Наистина. Аз ... исках... – сведе поглед засрамена, уплашена и заекваща – само да кажа „добро утро“. На Адриан.
- За малко на Господ да кажеш добро утро! - Мъжът видя
неудобството й, въздъхна и направи опит за бегла усмивка. И той беше млад някога, и той беше правил лудории.
- Оня малкия ли? - каза с по-мек глас. - Няма го, замина си. Жена му била родила тази нощ.