Лили бъркаше лютеницата в голяма тенджера на газовия котлон в кухнята. Вратата на терасата беше отворена и следобедният ветрец подкачаше дантеленото перденце. Беше любимото й време от годината – краят на август. Слънцето печеше жарко денем, а вечер отстъпваше място на блажена хладинка. Зад блока се чуваше детска глъч и радостен кучешки лай. Някоя майка току се провикнеше през терасата: Иване, облечи си тениската! Деца, я малко по-тихо!
Лили бъркаше и слушаше радио. Бяха пуснали една от любимите й песни, която я пренесе на село. Там изкара детството си – в градината, на лозето на дядо й, сред животните и приятелите в махалата. Там се запозна и с мъжа си. И до ден днешен не знаеше кой дявол я беше накарал да мине по оня път, на който срещна едно гражданче, лутащо се по празните улици посред жаркия обед. Дошъл на гости и се загубил. Беличък, нежен, бузите му бяха поруменели от горещината, стоеше насред улицата и се оглеждаше уплашен. Имал приятел у Николови, едни от интелектуалците на селото. Хора на изкуството. И той, разбра докато го водеше към къщата им, бил завършил за актъор, но работеше в администрацията на градския театър. По-късно, когато се опитваше да помага с лозето, ръцете му се покриваха целите с мазоли. Горкият. Тя поемаше по-дългите редове, а на него оставяше тези по края, късичките. Пазеше го. Гледаше го като цвете, защото беше слаб и крехък, а тя добре сложена, с широк гръден кош, пищна талия, сочни черти на лицето и с големи игриви очи. Сигурно в тях се беше влюбил. Беше с благ нрав и обикновено спокоен, но много ревнив. Много. Лили гледаше да не му дава поводи, ама ей на, току се обърнеше някой мъж с жаден поглед подире й. Зорлем се правеше, че не ги забелязва.
Днес приготвяше лютеница, защото много я обичаха и двамата. А съпругът й какво правеше ли? Гледаше мач в хола. Песента свърши. Лили понечи да остави дървената лъжица на края на тенджерата и да се измие, но тъкмо протегна ръка и от хола се чу гръмогласен вик:
- Обезателно ще му отмъстя!
Лили изпусна лъжицата и опръска балатума с мазна лютеница.
- Обезателно ще му отмъстя! – се чу повторен вик.
Лили сложи ръка на гърдите си и изписка:
- Боже Господи! Разбрал е! Боже Господи!
Избърса ръце в престилката.
- Лелеее, ами сега! – Страните й пламнаха. Нахлузи едни стари обуща и както си беше с домашните дрехи за готвене тихичко се промъкна през входната врата. Зъбите й леко тракаха от пристеснение, но ги затисна с длан. След това се затича по стълбите надолу като прескачаше по две, по три наведнъж. Слезе до първия етаж и започна да чука настоятелно по вратата на единия от апартаментите.
- Лили, к‘во става бе, душа? Защо тропаш така по вратата, а не звъннеш на звънеца?
- Не искам никой да чуе, че съм тук, Цеце. Може ли да вляза? Стана беля.
- Да, влизай. Каква беля бе?
- Моят е разбрал!
- Какво е разбрал?!
- Всичко! Всичко!
- Как всичко?! Кой му е казал?
- Не знам! Не знам! – Лили пристъпваше от крак на крак. Съседката по едно време се осъзна и я покани да седне.
- Разкажи ми пак какво точно стана онзи ден.
- Ох, ами какво? Знаеш колко ревнив е Симо.
- Знам.