Нощем се въргаляше в леглото като ранен тигър и заспиваше едва призори, когато светлината налазваше цепнатините на щорите, а завивките приличаха на смачкан целофан. Искаше я толкова много, че мускулите го боляха. Огнена лава разтапяше вените му сякаш бяха тънки телени жички и изгаряше всяка клетка по пътя си. Скоро щеше да стигне до сърцето. И да го превърне в пепел. Не можеше да я нарисува! Не биваше! Тази мисъл късаше душата му на парцали. Бе копнял за муза, да го държи буден нощем. И сега, когато съдбата я съживи, ах каква иронична кучка е тя!, музата му трябваше да бъде крита. Усмивката, от която сетивата му изтръпваха; извивките, жилави като лиани; очите магьосници и устните, прекалено идеални за целувки, бяха по-забранени от отрова. Извънземна красота, въплътена в тяло от тлен. И неуловима като смъртта.
Камен се събуди облян в пот и разтри слепоочията с пръсти. Домът му приличаше на хале – американски тип. Дълго и просторно, с неизмазани стени от тухла, на последния етаж в блокчето. В единия ъгъл беше комбинирал кухня с хол, а спалнята му се криеше между масивни дървени рамки с многобройни клетки. Всички, запълнени със сувенири и снимки – спомени за всяка бръчка на лицето. В другия край дискретно се помещаваше работното му ателие – голям статив до широка дървена маса, на която цареше организиран хаос от бои, четки, палитри и бурканчета с разноцветна вода. Стана и си взе душ. Не можеше да спи повече. Нощта беше хладна, но вътрешностите му горяха като нажежения метал на ковач. Налагаше се да довърши картината, от галерията го пришпорваха. Имаше свобода за образа на портрета, но крайният срок не подлежеше на коментар. Договорът за милиони го изстрелваше директно в домовете на колекционери и меценати. Неговият червен килим към галериите за богоизбрани. Не можеше да си позволи провал. Камен Стоеф щеше да бъде част от историята.
Дозата черно кафе димеше ароматно на масата. Ръцете му – загорели, с релеф на Аполон, се движеха пъргаво изпод нацапаната престилка. Знаеше снимката наизуст, беше изучил с устни всяка извивка. Трапчинката на лявата буза – отработен замах с четката. Нюансът на очите и скулите, устните – невинно разтворени, абаносовите вежди и косата с цвят на черен шоколад. Носът – леко заострен, плавната извивка на брадичката и контурите на врата. Платното завършваше с изобилие от плът, събрана в стегната дантела.
Леда дойде към обяд, носеше сандвичи. Годеникът й така се улисваше в работа, че често забравяше да се храни. Видя завивките, намачкани на пода. Отново не беше спал. Остави кутията на кухненската маса и надника в ателието. Камен седеше на паркета, облегнат в ъгъла, а широките стъкла разкриваха панорама от влажни керемиди, пушещи комини и парни облаци. Тук-там някой лъч успяваше да продупчи мъглата. Дъждовен и облачен ден. В такива обикновено правеха любов и пиеха френско вино, но тази изложба беше важна за него. Леда направи предпазлива крачка напред.
- Ехо.
- Леда! Ела тук, миличка. – Камен разпери ръце и ги скръсти пред гърдите й, които се настаниха удобно в скута му.
- Как върви? – Леда се обърна, за да го вижда.
- Ще съм готов навреме.
- И?
- Какво „и“? – Камен сбърчи чело в недоумение.
- Портретът. Приличаме ли си?
Той инстинктивно вдигна поглед към статива, в момента покрит с парче зелен брезент. Не обичаше да показва работата си недовършена. Кимна.
- Мисля, че ще е добър завършек на изложбата.
- Щом приключи ще се оженим, нали? – Леда го гледаше с невинна настойчивост.
- Разбира се. Щом приключи суматохата ще се омъжиш за най-известния художник на сезона. – Камен я притисна към себе си.