Познаваше го от тридесет години. Бяха заедно в казарамата. Беше до него, когато родителите му си отидоха и когато децата му се родиха. Беше канен на всеки семеен празник. Беше вещ във всичките му дела и сигурна защита на всичките му тайни. Беше единственият човек, който го познаваше такъв, какъвто е. Беше най-близкият му и доверен другар. Така си мислеше. До днес. Досега. Когато научи, че с жена му са го лъгали. Щеше да помни този ден и да е благодарен за него до последната си минута живот.
***
Росен седеше пред интензивното отделение, опитваше се да успокои забързания пулс, но не успяваше. Едната му пета потропваше нервно по мозайката докато коляното подскачаше като гумена топка. Хвана лицето си с шепи и постоя така няколко минути, но не издържа и излезе пред болницата. Запали цигара и дръпна прдължително. Издиша дима шумно, дръпна още веднъж. Усети как дишането му се успокоява, гърдите му се надигаха по-бавно и въздухът имаше време да се стопли в устата му. Искаше му се да се поразходи, но не смееше. Лекарите можеха да имат нужда от него. Всъщност ... едва ли. С какво можеше да им помогне? Той нямаше нищо общо с хората в операционната. Очите му се насълзиха, искаше да изкрещи много силно, но беше мъж, не можеше да си го позволи. А и имаше хора наоколо. Запали още една цигара и започна да обикаля около паркираните пред спешното автомобили. Нощта завиваше града с наметалото си, небето беше ясно, а въздухът леден. Тук-там се мяркаше по някоя забързана сянка – прибираха се от работа в петък вечер. Росен седна на бордюра. Циментът беше замръзнал, но емоциите такъв огън бяха подпалили в тялото му, че не го усещаше. Разгърди якето, разгащи ризата от панталоните и разхлаби вратовръзката. След това припряно изгаси втората цигара с крак. Горчеше му. Отпи от водата, която сестрата му беше връчила след кръводаряването. Пет минути преди онзи момент животът му беше нормален. Пет минути след него главата му щеше да избухне.
- Хм – беше измънкала изпод нос. – Явно синът ви е наследил кръвната група на майка си.
- Хм. Може. – Беше измънкал и Росен, а секунда по-късно попита: – Защо?
- Защото вие сте нулева, а синът ви е група A.
След този отговор Росен беше излязъл като призрак от стаята, защото знаеше, че и съпругата му е с нулева кръвна група. На път за операционната какво ли не беше минало през ума му – сменено бебе в родилния дом, изневяра, грешка в изследванията. Калейдескоп от мисли и терзания се беше завъртял около слепоочията му и затова беше седнал. Затова беше потропвал с пета. Затова беше излязъл навън. Имаше нужда да проветри всичко в себе си. Но не успяваше. Задушаваше се. Как беше въможно?! Милена беше първата и единствена обичана жена. Безброй пъти му беше казвала и доказвала, че и той е единствен за нея. Росен сбръчка чело и присви леко очи. Дали и тя беше в неведение? Няма как да го е лъгала. Познаваха се от деца, бяха израснали в един квартал. Бяха се зарекли да се оженят един за друг. Тя беше обещала да го изчака докато е в казрамата и беше спазила обещанието си. Беше се закела във вярност „докато смъртта ги раздели“, беше проявила завидно търпение и деликатна дискретност за срещите му с Валери.
- Боже! Валери! – Росен се сети, че е петък. Беше обещал да звънне до седем. Имаха уговорка да се видят на по чаша вино. Извади бързо телефона си и набра номера с час закъснение. Толкова го беше стъписала новината, че беше изключил, а гласът в телефона беше единственият, който искаше да чуе в момента.
- Ало! – чу се бодро отсреща. – Айде бе, Роска, къде си?
- Пред спешното. – Нямаше смисъл да увърта и да губи времето и на Валери. – Милена и Сашо са катастрофирали на магистралата. В момента са в операционната и двамата, аз чакам.
- Сиси? – гласът отсреща беше помръкнал и леко треперещ.
- Тя е на ски ваканция от училището. Не искам да я притеснявам все още.
- Идвам. В коя болница си?
След отговора разговорът приключи. Половин час по-късно Валери стоеше пред Росен. Двамата се гледаха със сълзи в очите, търсеха отговори един в друг, опитваха се да си дадат утеха безмълвно, но не смееха да докоснат ръцете си. Валери се опомни пръв.
- Ела, ще те черпя кафе, че приличаш на мумия.
В кафенето на болницата нямаше почти никой. Минаваше осем вечерта и по коридорите се движеха основно хора от персонала. От операционната още нямаше обаждане. Росен остави телефона си на масата за всеки случай. Валери донесе две кафета, един млечен шоколад и газирани напитки.
- Имаш нужда от сладко. – Искаше му се да сложи ръка върху тази на Росен и да му даде малко от своето спокойствие, но не посмя. С годините се беше научил да внимава, най-вече заради съпругата и децата на любимия човек. Затова хвана чашата си с две ръце и само попита:
- Много ли са зле?
- Какво? – Росен излезе от унеса си. – Лекарят каза, че имат много охлузвания. Минали са през мантинелата с висока скорост и колата се е превъртяла няколко пъти. Сашо е и със счупена ключица, Милена може би има вътрешни разкъсвания. Не знаеха много. Чакам.
Двамата въздъхнаха тежко и безмълвно отпиха от кафето си. Горчиво и рядко. Изведнъж Росен се изправи и каза, че излиза навън. Не издържал в захлупеното помещение. Валери го последва тичешком. Успя да го настигне в коридора, но чак на паркинга се осмели да говори.
- До теб съм. Ще чакаме двамата. Имай вяра.
- Вяра! – Росен избухна. – Това, в което вярвах тази вечер отиде на майната си!
Валери гледаше с недоумение. Още повече искаше да го прегърне и успокои. Виждаше, че човекът срещу него е разкъсван от ярост, безсилие, болка, тревога .....
- Росене, какво има?
- Момчето в операционната най-вероятно не е мой син! – след тези думи Росен се разплака. Не можеше повече да фалшифицира самообладнието си.
Валери се вкамени. За момент устните му замръзнаха, опитваше се да ги размърда, но от тях не излизаше и звук. Имаше усещането, че кръвта във вените му спира да се движи. Годините в армията обаче го бяха научили да възвръща съзнателното си присъствие и бързо се окопити.
- Как така не е твой син?! Ти съвсем откачи!
Росен избърса сълзите си с длани и се опита да говори по-ясно.
- Преди малко се наложи да дам кръв. Сестрата, или там, каквато е, случайно или не, изтърси, че Сашо е с кръвна група А, а аз съм с нулева. Милена също е нула. Не е възможно синът ни да е с различна група ако е наш, нали?! Не разбирам. Никога не съм усещал да ми изневерява.
- Росене, стига! – Валери понечи да сложи ръка на рамото му, но Росен я отблъсна.
- А ако е сменен в блницата? Ти представяш ли си какво означава това? Половин живот отглеждам чуждо дете, а моето е някъде там. Как се живее в това положение?
- Росене! Спри! Милена никога не ти е изневерявала. Човек, тя не поглежда друг мъж освен теб.
- И аз така си мислех. Но как да си го обясня? Главата ми ще гръмне. Не искам и да си представям как ще приключи тази история. Ако е чуждо дете, ако моят син е починал в болницата...ако някъде някой го търси... – Росен спря внезапно и сбърчи вежди. – А ако е грешка в изследванията? Отивам да попитам сестрата.
- Чакай! – Валери, който през цялото време беше мълчал и слушал болезнения монолог на приятеля си, го хвана за лакътя. – Няма грешка.
- Какво? Ти пък откъде знаеш? – Росен се дръпна малко рязко.