Ух, ами сега. Много пътеки бе – успоредни, перпендикулярни. Лабиринт. Обърках се. Вече трябваше да съм на плажа.
- Чакай да звънна на Тео. Той ползваше някакви карти в интернет, да видим дали знае къде съм. - Свободно. Затворих. Набрах отново. Пак свободно, пак никой отсреща. Ами добре, явно се налагаше да се оправям сама. Кой ме накара да дойда чак до Испания?! Тео! Направи ми подарък за рождения ден.Хубаво, че имах разговорник със себе си, че всичките ми чужди езици бяха покрити с дебел слой ръжда, мъх, плесен. Всички. Един от недостатъците на пенсионирането. Въпреки това обаче още не бях за изхвърляне. Животът, колкото и безжалостен, беше проявил състрадание и белезите бяха минимални. Поне на външен вид. Килцата стояха константа от тридесет години. Пъргава, с лек тен, с дълга цветна пола и шапка с широка периферия – вписвах се идеално сред интернационалните туристи. Извадих лисион от плетената чаната, намазах обилно лицето, деколтето и ръцете, наместих слънчевите очила и ..
-Ау! – някой се опита да ми размести рамото. Толкова силно се блъснахме, че се обърнах кръгом. Един мъж разтревожено започна да ми се извинява (предположих) на чужд език, но аз не го слушах.
- Тео. – мернах го на съседната алея. Какво правеше там?! Нали каза, че е зает този уикенд. – Тео.
Извиних се на български на мъжа, усмихнах се, показах му с палец, че всичко е окей (рамото много ме болеше) и се опитах да притичам след Тео. Ха, ти да видиш. Явно беше решил да ме изненада. Той имаше навик да си прави майтапи, въпреки че му беше време да порасне вече. Момичетата искаха зрели и сериозни мъже, опора и другар в семейството, а не клоун. А пък на мен ми беше време за внуци. Искаше ми се да ги видя преди да си търгна от този свят. Годините не чакаха.
- Тео! – къде изчезна това момче? Вече дишах тежко, джогингът не ми понасяше много, особено в горещия следобед, и съвсем се бях оплела в парка. Нямах и настроение за плаж вече. Спрях такси и се прибрах в хотела.
Освежена след хладкия душ, увита в меката бяла хавлия, седнах на един от шезлонзите, с които бяха оборудвани всички тераси и набрах отново номера, който знаех наизуст.
- Ало! – А, вдигна!
- Тео! – кой знае как съм изпискала в телефона.
Мамо, по-леко, ушите ми! Всичко наред ли е? Къде си?
- Наред е. – намалих малко ентусиазма. - В хотела съм. А ти къде си?
- Тъкмо влизам вкъщи. Имах дълъг ден, тежки преговори. Взимам душ и лягам пред тивито.
„Хм, явно иска да играем. Добре, и аз няма да се издавам“, помислих си. „И да му кажа, че съм го видяла, щеше да ми обясни, че е от богатото ми въображение, както всеки път, когато го хващах, че е избягал от училище. Добре, да видим този път докъде ще стигнем“.
- А ти? Какви планове имаш за вечерта? – гласът му ме върна в реалността.
- Хм, мисля да вечерям в реторанта, след това да изпия едно мартини на бара и да се разходя под звездите.
- Звучи супер. Почти като при мен! – гърленият му смях се разнесе от другата страна. – Добре, мамо, забавлявай се. Ще се чуем утре.
- Лека вечер, миличък!
Дали пък не се бях припознала? Може би въображението ми наситина си правеше шега. Не. Няма как. Познавам всяка бръчка по лицето му. Косата, походката. Сигурна съм, че днес видях Тео. Нямаше как да объркам сина си.