Вечерята беше превъзходна, ресторантът пълен с хора, чиито гласове тихичко жужаха на фона на лека музика. Приключих и излязох навън. Вятърът нежно подръпваше кичурите коса, които ме гъделичкаха приятно по врата. Поръчах си мартини и седнах на един от диваните с меки възглавници. Алкохолът отпусна нервите ми, затворих очи и за първи път от години си позволих да се отпусна истински. Бях сама в райско кътче. На почивка. Изведнъж чух гласа му! Удържах се да не скоча рязко. Отворих бавно очи, изправих глава и се огледах. Видях го! Стоеше прав до една от осветените маси и се оглеждаше. Явно имаше нова риза, защото не ми беше позната. „Искаш да ме изненадаш, а хлапе?! Само че не си познал! Ей сега ще ти покажа! На седемдесет годишната си майка шеги търгнал да прави!“ Скокнах от дивана и с бодра, но предпазлива крачка тръгнах към него. Щях да го изненадам в гръб. Тъкмо протегнах ръка да го потупам по рамото, когато изведнъж женски глас извика:
- Леон! – Усетих лек акцент. Чужденка.
Тео рязко се обърна, разпери ръце и каза нещо на испански! Май чакаше някого, доколкото успях да разбера. Кого можеше да чака освен мен? Не знаех къде съм. Да не би да участвах в скрита камера?! Две русокоси момиченца се впиха в краката му и го обгърнаха с ръчички. Тогава вдигнах поглед към лицето му, надявах се, че ще ми обясни какво се слчува. И видях бенката на бузата. Тео нямаше бенка там. Но аз имах. Докоснах я инстинктивно. И замръзнах. Направих се, че търся нещо на земята, защото не можех да мръдна. Краката ми се бяха вкаменили, чертите на лицето ми замръзнали, мозъкът ми тотално абдикирал. Поех дълбоко въздух. Още веднъж и още веднъж, и още веднъж. След това много бавно, почти накуцвайки се върнах на дивана. Имах усещането, че съм вървяла поне месец. Седнах и затворих очи. Сърцето ми щеше да изхвръкне през гърлото, гърдите ме стегнаха. В слепоочията ми се биеха тигри, а в ушите ми кънтяха най-силните камбани на света.
Леон. И Тео. Когато разбрах, че са две, бях отчаяна. Бях докарала срам на семейството си - стара мома, неженена и бременна в онези години. Във време, в което се приемаше за по-нормално да убия себе си отколкото да отглеждам дете с неизвестен баща. Майка ми едва преживя новината, ако разбереше, че са две, щеше да почине на място. Не можех да й го причиня. Беше ми нужна подкрепата й. Казах на акушерката да избере кое бебе да остане при мен и кое да бъде осиновено. Не исках да ги виждам преди това. Не исках спомените от лицето му да ме преследват. Част от живота ми приключи завинаги в деня, в който синовете ми започнаха своя. Не направих опит да спра сълзите си. Не бях плакала отдавна, опитвах се да съм силна докато отвътре киселина разяждаше душата ми години наред. Тази вечер обаче плачех от радост. Той беше. Леон. Моят син. Явно имаше жена и деца. Скрита в тъмнината, огледах ресторанта. Видях ги да вечерят на една отдалечена маса. Двамата възрастни разговаряха спокойно, а момиченцата подскачаха живо около тях. Същите жестове, същата брадичка. Очите, косата – един юанс по-тъмна, но толкова приличаше на брат си. Жена му го гледаше с любов. Много ми се искаше да се надявам, че поне една от малките принцеси е наследила цвета на очите ми.
- Боже! – чух се да прошепвам. – Имам внуци! Боже!
Постоях и ги погледах. За миг, за секунда се почудих дали да не отида и да му разкрия истината, но какво щях да постигна? Кой знае колко живота щях да разруша. Изглеждаха щастливи.
Около десет на другата сутрин лекарят, който работеше към хотела, беше извикан в стая 325. Направи бърз преглед и се обърна към управителя.
- Най-вероятно е починала в съня си. Не е страдала.
Камериерката, която я беше открила трепереше като изсъхнал лист на есенен вятър, а мъжът в костюм погледна към възрастната дама, която изглеждаше така, сякаш спеше дълбоко и сънуваше нещо приятно. Лицето й излъчваше спокойствие, а устните й бяха разтегнати в лека усмивка. Лекарят събра принадлежностите си и излезе. Съпругата му го чакаше долу с две малки русокоси палавници. Отиваха на плажа.