Събота. Първият ден на април. Вечерта обещаваше да е прохладна. Залезът се сбогуваше с дъжда, а в небето следите от дъга се разнасяха лениво. Короните на дърветата – зелени и цъфтящи, носеха послание за пролет. Галерията се намираше в големия градски парк. Пред входа й две магнолии приветстваха посетителите, между тях кокетна пътечка от ситен калдъръм водеше към едно мраморно стъпало. Вратите, широко отворени, като обятия, нетърпеливи да те посветят в тайните си, а вдясно, на зелен фон със златисти букви, пишеше: „Най-доброто от Камен Стоеф“.
Леда повдигна дългата рокля и стъпи внимателно на мрамора. Тънките й токчета потропваха ритмично. Майка й и баща й я следваха, хванати под ръка. На не повече от 40-43, родителите й изглеждаха като влюбени хлапета – усмихнати, с дяволити пламъчета в очите. Дали и те щяха да се гледат така с Камен след двадесет години?
Влизаше в галерията за първи път от месеци. Залата изглеждаше по-широка от спомените й. Стените - високи и бели, таванът в стил Ренесанс. От двете страни имаше преход към други зали. До вратата дълги маси с червени покривки бяха отрупани с екзотични хапки от морски дарове, сирена и плодове. Две момчета в черни смокинги и бели ръкавици щедро разливаха пенливо вино в кристални чаши. Леда се огледа. Беше пълно с хора. Искаше да зърне Камен. Знаеше, че е някъде в навалицата, но тази вечер беше негова. Утре щеше да е неин.
Номерата по стените указваха хронологията на картините. Разпозна неговия почерк – ярки цветове, наситен контраст, изпипани детайли и образи, които изглеждаха като живи. Широки платна в масивни дървени рамки. Разглеждаше ги и с трепет очакваше срещата с последното. Не искаше да бърза. Мина бавно през селските пейзажи от детството му, училищния двор и кварталната банда. Обиколи градските сцени с високи комини, кварталните улици с еднотипни постройки и зеленчукови магазини, лафката за вестници и футболното игрище, стъклените сгради с офиси и живописните паркове. Стигна края. Огледа се. Пред нея се беше скупчила голяма група хора. Като че ли пътят нататък беше задънен. Всички стигаха дотук и спираха. Леда проследи погледите им. От стената в нея се впиваха очи във формата на бадем, клепачите натежали под гъсти мигли. Те не просто парализираха. Проникваха в душата й и я събличаха безмилостно. Едната вежда, леко повдигната, придаваше загадъчност и дързост, които се разтваряха в меката плът на скулите, деликатно румени, като след сластна нощ. Носът прав, леко вирнат. Трапчинка на лявата буза. Брадичката - малка, овалът на челюстите - почти като нейния. Но устните - червени и безсрамно узрели - бяха чужди. Какаови кичури галеха сочните извивки на голите рамене. От картината я гледаше изкусителка. Буйна стихия, неутолима като жажда, изпепеляваща като лава. Най-доброто платно на изложбата. Леда стоеше в транс. Някъде отзад чу гласа на баща си, сякаш ехо в безкрайността:
- Я, колко прилича на майка ти!