- Иване, престани! Иване! Стига го би бе! – Константин се опитваше да издърпа приятеля си, който беше възседнал новия ученик и го налагашe с длани по гърба и раменете.
- Що? - Иван спря и се обърна.
- Щото ти казвам!
- Аз па може да не искам да спра – Иван продължи започнатото, а легналият на тревата беше хванал в ръце главата си и се опитваше да се предпази. Наоколо нямаше никой. Сцената се разиграваше малко извън двора на училището, зад гъсти храсти. Беше началото на октомври.
- Иване! – Константин впрегна всички сили, хвана Иван под мишниците и рязко го дръпна назад. Онзи се предаде. Отпусна схватката и стана.
- Ще ме дърпаш бе, Коце, кво си тръгнал да го защитаваш тоя новобранец?
- Ела насам - Константин се отдалечи на десетина крачки. – Тоя новобранец има проблем с главата. Ще вземеш да го убиеш и да го лежиш после.
- Какъв проблем? - Иван дишаше тежко. Беше се поизморил, че и новият хич не беше дребен.
- Не знам точно. Майка ми чула случайно някакъв разговор и ми каза снощи. Некви тумори, операции. Имало някаква опасност да се образуват отново при силен удар. Абе като ти казвам да спреш, спри да го налагаш. Ще си навлечеш някоя беля.
- Баси мекотелото! – Иван хвърли поглед през рамо и с насмешка гледаше как третото момче тромаво събира разхвърляните яке и раница и клатушкайки се се отдалечава. – Окей, окей, няма да го пипам. Ама ако ме издразни ...
Константин го перна по рамото.
- Стига с това дразнене бе. Ти па много раздразнителен си станал нещо. Последна година сме в даскалото, дай малко по-спокойно. Нали не искаш да я изкараш в пандиза заради неква отрепка? Ай бегай да пишеш домашни по математика.
- Тичам, бате - разсмяха се с пълно гърло. Познаваха се от първи клас. Живееха в съседни блокове. Запознанството им беше започнало с бой. Като днешният. След случката бяха станали неразделни. Бяха си спасявали кожите взаимно, бяха се влюбвали в еднакви момичета, бяха си правили хиляди номера, но през годините никой не беше успял да ги раздели – нито родителите, нито учителите, нито интригите на съучениците им. Оставаше им още една година - тази. Отново имаха нов съученик и Иван отново беше намерил повод да се сбие. И все още се биеше като жена.
- А, Ванка – бяха пред блока, когато Константин се сети. – Това, което ти казах си остава между нас. Тоя пич май и той не знае какво му е, така че нито дума на никого.
- Да бе, разбира се – Иван беше сприхав, но на него можеше да се разчита. Пазеше тайните на приятеля си като свои.
На следващата сутрин, както обикновено, Константин вървеше бавно към централния вход. Първия час имаха математика и никой не бързаше за него. Господинът беше много готин, но скучен. Като почнеше да обяснява разни теореми, аксиоми, окръжности. В началото на часа ги печелеше с някой виц, след средата ги губеше. Повечето тийнейджъри се прозяваха и тайно ползваха телефоните си под чиновете. Константин вдигна глава и се загледа в момчето пред него. Я, новият. Подсвирна. Момчето се обърна. Константин му махна да го изчака.
- Как е? – попита, когато наближи. – И ти ли живееш наоколо?
- Да. – Младежът беше висок колкото Константин, малко по-едър, но явно не толкова хитър и находчив, щом още през първата седмица беше успял да си навлече проблеми. Константин започна:
- Мите, щи кажа нещо, но ако съм чул, че си ме издал, лично ще ти счупя канчето, чу ли?
Другият го погледна и кимна мълчаливо
Константин си придаде много тържествен и сериозен вид и започна:
- Този, дето те налагаше вчера, е най-добрият ми приятел. Много е готин, ама малко сприхав. Но има обяснение. Има си негов проблем. Гей е.
Константин спря за малко, за да даде възможност на съученика си да осъзнае казаното. След това продължи:
- От време на време изперква и започва да избива комплекси като се прави на мъж и набие някого. Стой далече от него, не го дразни и няма да имаш проблеми. Аз ти обещавам, че лично ще имам грижата. Но те предупреждавам още веднъж, само да съм чул, че си гъкнал. Никой не знае за наклонностите му.
Другият вдигна ръка и каза:
- Заклевам се, и дума няма да излезе от устата ми! – и демонстративно показа как закопчава устата си с цип.
Малко преди Коледната ваканция имаше купон. Девойка празнуваше рожден ден в клуб в квартала и почти всички бяха поканени. Митко седеше в едно от сепаретата и наблюдаваше останалите. Погледът му спря върху Иван. От известно време изпитваше симпатии към него. Не беше толкова лош. Малко сприхав и не носеше на пиене, но иначе готин пич. Присви очи и разгледа съученика си по-подробно. Искаше да открие дали нещо в него издава наклонностите му. Беше висок около метър и осемдесет, леко закръглен, с къса коса. Нямаше „женски“ маниери в китките. Явно той беше „мъжа“ в ситуацията. По едно време едно от танцуващите на дансинга момичета се уви около врата му. Иван не я отблъсна, даже напротив – показа, че му е приятно. „Явно е голям артист“ помисли Митко. „Научил се е да прикрива истинската си природа. А и не е грозен, жените му се лепят“.
- Мите, кво става? – Константин седна до него. – Що не пиеш?
- Пия, брат, ама полека. Не си падам много по алкохола.
- Що не танцуваш?
- А не, в танците съм още по-зле. Гледам Иван. Жените му скачат.
- На Ванката ли? Голям сваляч е той – Константин спря за секунди, а след това като че ли се досети нещо. – Абе ти да не го харесваш?
Димитър се изсмя и ако не беше тъмно в клуба, щеше да се забележи и леката червенина по лицето му.
- Брат, ти луд ли си? Аз съм си нормален. Но ме кефи. Пич е.
Едва довърши каквото казваше и видя, че всички погледи са насочени към дансинга. Някой лежеше на земята, а отгоре му се бяха скупчили две-три момчета. Чу Константин да вика:
- Тоя пак се сби.
Двамата хвърлиха чашите без да мислят и се засилиха към навалицата.
Половин час по-късно тримата седяха на тревата зад клуба.
- Браво бе, Мите, ти си могъл да се биеш. – Иван беше сложил ръка на рамото му и го потупваше.
- Три години самбо и две карате - получи в отговор.
- Така ли? А първата седмица в даскалото що се пазеше като женчо?
- Щото иначе трябваше да те смелям от бой.
- Брей - в обикновен разговор най-вероятно щеше да последва още едно раздване на юмруци, но Иван забеляза погледа на Константин и се сети. Не трябваше да пипа Димитър заради главата. Затова само каза:
- Много си умен ти.
Месец и половина по-късно тримата се бяха спускали десетки пъти по пистите на Витоша. Оказа се, че двама карат ски, а единият сноуборд. Бяха открили и обща страст към баскетбола и често играеха на кошовете в училищния двор, когато времето позволяваше. Димитър гледаше да не се доближава прекалено близо до Иван и да не му позволява много много да го пипа, а Иван все му пазеше главата. „Знае ли човек“, често си мислеше последният, „ше земе да го тресне нещо и да пукне на място“. Константин, за разлика от него, като че ли все забравяше. Даже понякога, докато мятаха топката в мрежата, се налагаше Иван да го подсеща да внимава.
- Човек, на косъм мина от главата му – беше извикал след едно невнимателно хвърляне.
- Мале, верно, пич, за малко – Константин като че ли се беше опомнил и обеща да внимава повече.
Месеците от втория срок се търкаляха като надуваеми топки от вятъра - бързо и неусетно. Великден пристигна с празнично настроение и пролетна ваканция. В събота, докато се суетеше в кухнята, Константин реши да помогне на майка си с яйцата. Седяха на масата и редуваха купите с различни цветове, когато майка му подхвърли:
- Коце, явно сте пораснали, мамо.
- И що така мислиш?
- Тази година класната не ни е събирала след началото. Не пише и в групата във вайбър.
- Нали?
- Да. Учудващо, но и много хубаво. Явно ви е дошъл акълът в главите.
Константин не отговори. Взе поредното яйце и го сложи в купата с червена боя.
Следобедът прекара навън с двамата си съученици. Напоследък бяха като дупе и два чифта гащи тримата, все заедно се влачеха. Константин имаше усещането, че другите двама са се сближили изключително много и непрекъснато се следяха с поглед. Като че ли се пазеха един друг.
В първия ден след ваканцията имаха физическо. Госпожата ги раздели на два отбора – едните остави да играят волейбол, а другите баскет. На най-мързеливите позволи да седнат на пейката. Не й се занимаваше вече с тях – бяха станали големи магарета. По едно време, докато тичаха след топката, две от момчетата се сблъскаха, едното падна лошо на цимента и от носа му потече кръв. Беше Димитър. Иван ги гледаше седнал встрани – днес беше решил да е пас с тичането, но когато видя приятеля си на земята с кървящ нос, стана и с два скока беше при него. Клекна и хвана главата му.
- Мите! Добре ли си? – ръцете на Иван трепереха. Димитър се опита да изправи глава, но приятелят му не отпускаше хватката. – Как ти е главата, братле?
Всички ги гледаха. Някои стреснати, други се подсмиваха. По едно време Димитър блъсна ръцете на Иван, за да се освободи.
- Ванка, добре съм бе, брат, кво ти става па на тебе? Кво се притесни толкова, да не си ми майка? Удариха ме с лакът. – Митко избърса кръвта с ръка. Някой му подаде и носна кърпичка.
- А главата как е? – Иван продължаваше да го гледа притеснен.
Димитър се огледа. Дали някой друг знаеше, че Иван е гей? Да не вземат и него да го помислят за такъв?
Константин се появи точно навреме. След като ги беше наблюдвал няколко минути, реши, че трябва да се намеси преди ситуацията да излезе извън контрол.
- Пичове, кво става? Пак ли се бихте?
Другите двама само махнаха с ръка и в един глас:
- Тоо пааа...
Димитър се включи отново в играта, а Иван и Константин останаха встрани на игрището.
- Изкарах си акъла, брат. Митето така се тресна в цимента.
- Споко бе, човек, главата му не е толкова мека. – Константин беше искрено учуден. Приятелят му за първи път проявяваше такава загриженост към друг. Обърна глава към Иван. – Ти ... да не земеш да го харесаш сега? Нали се сещаш...
Иван го погледна с неразбиращ поглед, след това схвана намека.
- Коце, ти да не откачаш?! Нали ми каза, че всеки момент може да хвърли топа.
- Да бе да, така ти казах. Сори.
Часът приключи, а скоро и годината.
Отново беше октомври, навън миришеше на зима. Иван вдигна чашата с вино и каза:
- Наздраве, приятели.
Късата му коса беше издайнически прошарена, килограмите с десетина повече, но лицето му си беше запазило младежкия, непокорен вид. Другите двама също вдигнаха своите чаши.
- Наздраве.
Бяха се скрили в една топла кръчма, чиято кухня харесваха и тримата и където можеха на спокойствие да обсъждат спомените и преживяванията си докато съпругите им шетаха из къщите или се занимаваха с децата и собствените си нужди.
Димитър ги погледна – първо единия, после другия и заговори:
- Коце, помниш ли последната година в даскалото?
- Как да не я помня? Нали тогава се запознахме. Иван ти тегли един бой в началото, после станахте приятели.
- Да бе, верно така беше. – Иван отпи от виното. – Беше страхотна година. Ама и ти с твойте истории ... Откъде се сети да измислиш, че Митето има проблем с главата, а аз съм гей? Ако знаех какво си му казал ... – Иван сви юмруци, сложи ги един върху друг и показа как щеше да му извие врата.
- Леле, как ме подсети. Що така ни беше омотал?
Двамата погледнаха към Константин в очакване на отговор.
- Всъщност, дъртофелници, в началото на даскалото класната ме извика в учителската стая и ме предупреди, че ако и последната година не успее да постигне дисциплина в класа, директорът щял да я уволни. Жената се разплака и ме помоли за съдействие. Каза ми, че не може да се оправя вече с нас. Били сме станали по-големи от нея. Обещах й да поема нещата в мои ръце. А кой се биеше най-много? Иван. С кого? С новите съученици. Аз откъде да знам, че ще вземете да се харесате. Айде наздраве!