Мария не понасяше културисти, а фитнес залите ги беше заклеймила като свърталище на „нескопосани неудачници, неспособни да си намерят полезни занимания“. Явно ми се причуваше. От глад. Тя сигурно вече ме чакаше отвън. Огледах се. Не. Говореха си с русото Барби.
- Приятелка ....Мая .... рожден ден ...подарък...
- Кой? Какво? – опитах да взема участие, но Мария прибра енергично една брошура, хвана ме под мишница и ме изтика през тясната бутикова врата. На ъгъла набих пети. Малко по-рязко отколкото коремът ми очакваше.
- Кво стаа са? За чий рожден ден говореше?
- Ела. Пречим.
Оказа се, че около нас тротоар не остава. Десетина човека чакаха на опашка да минат.
Обратно на площада Мария ме гледаше някак особено - дяволито, загадъчно - както в пети клас, когато отвори разклатена газирана лимонада в раницата ми.
- Виж какво ти взех – размаха брошурата все едно държеше печеливш билет от лотарията. – От понеделник започваш индивидуален фитнес маратон на промоция. Ще ти изготвят хранителен режим и програма с упражнения. Един месец на половин цена.
- Забрави! – вирнах брадичка високомерно, дори направих крачка напред.
- Вече платих.
Спрях. И мълчах.
- Всички места били заети, но я излъгах, че имаш рожден ден и съм ти обещала подарък.
Два облака в небето също спряха, слънцето скри очи, птиците застинаха в полет. Спасиха я само бързо изстреляните изречения: Нали не искаш Таня пак да ти отвлича гаджетата?! Влез във форма де!
В понеделник мина измамно добре. Консултация, диета, инструкции, лека загрявка. След вторник се молех да умра. Исках Господ да ме прибере веднага! Заедно с пътеката за бягане, с гири, дъмпели, лежанки, ластици. Крайниците ми се движеха сами, Ниагара се лееше по лицето и през повечето време се движех като къртица в тунел. Сякаш въздухът на Земята беше свършил – дробовете ми пареха, петите ме боляха толкова остро, че ходех на глезени, а Барби само повтаряше: „Хайде, можеш“.
Мога, ама друг път. Кажи го на гравитацията, да видим. В петък реших. Приключвам. Дори хрущялът на носа ме болеше. Едва сядах, в офиса два пъти вече ме питаха дали не съм забравила закачалката под сакото, че раменети ми са толкова сковани, а мъфините в хладилника съхнеха самотни. Нямах време за ядене. И сили. Оставих ключовете и хавлията на плота.
- Приключвам. Повече няма да идвам.
Барби не се впечатли. Само подметна:
- Много бързо се отказваш. Таня вече мина първата серия.
- Таня?! – айде пак Таня.
- Да. Праща ти поздрави.
Взех си якето и излязох. Това име ме преследваше като незарастващ белег. Пет години бях смотанячката на гимназията, а тя имаше слава на готина и отворена. Носеше къси поли и високи ботуши. Русата й грива се спускаше свободна над кожения шлифер. Никой не й правеше забележка за тежкия грим и дългите нокти. На бас, че и половината учители бяха хлътнали по нея.
- Стига толкова! Не съм на шестнайсет!
Прибрах се и изхвърлих мъфините, виното, калоричните сирена, сладоледа с ягоди; всички гризини, солети и бисквити, които се криеха по шкафовете. В събота окачих огромен бял лист на стената с надпис: „Таня ти праща поздрави!“ и натиснах „рестарт“. Тренировки, вода, плодове, зеленчуци. Замених колата с велосипед. Мазолите благородно проявиха разбиране, а младежът с казанлъшките понички получаваше само намигване.
Пътеката не изглеждаше толкова бърза, нито гиричките тежки. Барби често се подсмихваше, но клатеше одобрително глава. Въвеждаше новите упражнения плавно и постепенно, а аз изливах целия си гняв върху уредите. Когато изпадах в отчаяние, си повтарях мантрата “Таня ти праща поздрави! Таня ти праща поздрави“ и си я представях на същата пътека, фръцкаща грациозните си бедра. Стисках зъби и продължавах. Попивах пот и продължавах. Броях дните и продължавах. Гледах кантара и ... продължавах.
В края на май маратонът приключи. Мария ме чакаше отвън - отивахме да празнуваме. Исках да почерпя за новите килограми, новите дрехи, новото усещане за живот. Закопчах вталената рокля, оставих хавлията и ключовете на плота и се запътих към вратата – леко, бодро и енергично.
- Изглеждаш страхотно – Барби се провикна от машината за кафе.
- Благодаря ти – аз през рамо.
Тъкмо слагах ръка на дръжката, когато чух колебливо:
- Мая?
- Да? – обърнах се.
- Коя е Таня?
- Моля?! – вдигане на вежди в синхрон. – Как така .... коя? Тя не участва ли в маратона?
- Неее. Когато приятелката ти плати, ми подшушна, че има опасност да се откажеш. Каза, че само името Таня ще те мотивира да продължиш.