- Аз съм с кръвна група А. Аз съм биологичен баща на Сашо.
Валери изглеждаше и звучеше съвсем сериозен. Росен започна да се смее истерично. След малко млъкна.
- Не ми е до шеги. Какво се опитваш да направиш?
Валери продължаваше да стои тържествено сериозно насреща. Лицето му изглеждаше бледо на уличната лампа, сините очи потъмнели, черен кичур беше паднал на челото, което в момента изглеждаше уморено и сбръчкано.
- Изобщо не се шегувам. Аз съм биологичният баща на сина ти.
Юмрукът на Росен полетя напред преди и двамата да осъзнаят какво се слчува и се стовари върху лицето на Валери. Вторият падна по гръб и усети топлата струйка кръв, която се стичаше по бузата му. Обърна се настрани и притисна с ръка удареното, но не издаде нито звук и остана да лежи на студения асфалт.
- Ти! – Росен се завъртя на пети. След това отново се обърна към поваления мъж. Застана пред лицето му и клекна. Колкото и да беше ядосан, не искаше да прави сеир на улицата и да привлича внимание. Освен това го болеше. Много. Изпитваше едновременно ярост, безсилие и ревност. Не знаеше обаче кого ревнува повече – Милена, Валери или сина си. Не знаеше от кого беше по-разочарован – от съпругата си или от любовника си. Валери продължаваше да лежи на паркина, под лявата му буза се беше образувала малка вадичка кръв.
- Беше ми казал, че ... – Росен говореше тихо, почти шептейки, хълцайки. Усещаше, че говори пълни глупости, но ситуацията беше абсурдна. – Беше ми казал ...
Телефоннът му звънна. Беще хирургът. Сашо и Милена бяха извън опасност, преместени в реанимация. Можеше да ги види на сутринта.
Валери се беше изправил и попиваше лицето си с ръкав. Косата му беше разрошена и разпиляна по страните, залепнала за лявата буза, изцапана с кръв. Лицето му изглеждаше още по-бледо на звездната светлина. Изглеждаше красив. Росен разтърси глава, за да се върне в реалността. Валери заговори пръв.
- Бях ти казал, че жени не ме привличат. Мога ли да се измия първо и ще ти обясня?
Двамата мъже влязоха в болницата. Единият набързо се насочи към тоалетните, а другият започна да крачи нервно във фоайето. След 10 минути бяха отново заедно, седнали на дървена пейка в болничния коридор. Росен чакаше. Валери се беше втренчил в ръцете си, когато изведнъж започна да разказва бързо, сякаш се притесняваше да не го прекъснат.
- Преди осемнадесет години Милена дойде при мен. Била те проследила и така открила къде живея. Не ми даде възможност да реагирам, директно звънна на вратата. Каза ми, че знае за нас двамата. Обясни ми, доколкото можеше, как се чувства една съпруга, на която й се налага да дели мъжа си с .... друг мъж. Аз естествено бях като ударен от гръм, не знаех какво да отговоря. Явно бях повярвал в илюзията, че сме достатъчно дискретни. Докато се опитвах да дам някакъв смислен отговор, тя ме зстреля с изказването си. Каза ми, че те обича, но бракът ви бил пред разпад. Ти си имал мен, а тя никого. Милена искаше дете. Каза ми, че си е направила изследвания и всико било наред. Проблемът бил при теб. Беше отчаяна, а аз нямах представа за какво говори. И тогава ме помоли за услуга. Помоли ме да й дам проба за изследвания и ако резултатите се окажеха добри искаше да задвижи процедура за осеменяване.
Росен се опита да изрече нещо, но устата му се отваряше и затваряше безмълвно, очите му се взираха безжизнено някъде.
- И аз бях шокиран. – Валери, без да извърща поглед от пръстите на ръцете си, усети емоциите на човека до себе си. – Тя ми обясни, че само това щяло да спаси брака ви. Ако аз откажех, щяла да потърси друг донор. Предпочитала да е човек, когото познава. Помолих я за няколко дни отсрочка. Исках да помисля. Tогава ти казах, че заминавам внезапно по работа.
- Спомням си. – Росен говореше по-скоро на себе си. И двамата седяха прегърбени на пейката, сякаш светът беше легнал на раменете им. Валери продължи, нервно мачкайки ръцете си една в друга.
- Подписахме договор, в който декларирах, че не съм запознат с никакви наследствени болести и обременености, че се отказвам от всички права и претенции за попечителство и съгласно който съм освободен от каквито и да е задължения към детето и майката. Това беше изричното желание на Милена. Нямам представа при кой лекар е ходила и как е извършена процедурата. Втория път ...
- Втори път?! – Росен вдигна рязко очи и го погледна изумен. След секунди лицето ми придоби озадачен вид, който се замени от леко просветление. – Симона! Боже!
- Вторият път – Валери продължи, сякаш не го беше чул – в договора, по взаимно съгласие, имаше клауза, че ще е за последно. Нямам представа коя кръвна група са децата. Никога не съм се опитвал да говоря с тях във ваше отсъствие. За мен те са ваши деца. Твои и на Милена. Знаеш, че винаги съм насреща и ще направя всичко по силите си, за да ги видя живи и здрави, но никога не бих се намесил в отношенията ви. – Накрая гласът му се превърна в шепот. - Направих го заради теб.
Настъпи мълчание. Напрегнато, неловко, нетърпимо. Росен беше затворил очи и не искаше да ги отваря. Искаше му се да заплаче, но сълзите не идваха. Беше се оженил за първата си любов. Имаше прекрасни деца, които беше поел в ръцете си почти веднага след раждането и обичаше до болка. Беше срещнал онзи, който го допуснал в себе си без условия и му беше позволил да разкрие и опознае другата си страна. Имаше идеален живот. До снощи. Сега се намираше в болничния коридор, сред опустошени руини и разбити останки. Стана и отиде директно в тоалетната. Пусна струята и когато водата стана ледена започна енергично да пръска лицето си. Един, два, три ... няколко десетки пъти. Накрая спря и се подпря на мивката. Как щеше да продължи? Как щеше да живее с децата си? Нима нямаше всеки път, когато ги погледне, да се сеща, че не той е причината да съществуват? Как се прави такава жертва? Жертва ... думата жигоса съзнанието му. Жертва. По дяволите.
Отвън се чуха гласове. Росен подаде глава в коридора. Една сестра беше спряла и обясняваше на Валери:
- Помолиха ме да предам, че Александър Тодоров е в съзнание, можете да го видите за малко. Кой е бащата?
И двамата мълчаха. За части от секундата всички размениха погледи, след това Росен направи две-три решителни крачки напред и каза с твърд глас:
- Аз съм. Заведете ме при него.
Когато мина покрай Валери успя набързо да стисне рамото му и да го погледне с благодарност. За повече нямаше време, сестрата го чакаше.
Часовникът на стената отсреща показваше три часа. Отиваше да види сина си. Неговият син. Настъпваше утрото на още един идеален ден.