Заданието на тази задача беше:
Вървя по пътека и се загубвам. Звъня на човека, на когото разчитам най-много, но той не сe обажда.
Към нея имам два разказа. Трябваше да избирам на кой от двата да бъде написана рецензия. Избрах другия, но ще ви покажа и двата
От половин час пътеката се стесняваше, докато не изчезна съвсем. Пред мен се виждаха само дървета и шумата между тях – килим, не, дебела черга от жълто, оранжево, червено и кафяво, покриваща калта отдолу. Петите ужасно ме боляха. Сигурно имах и мазоли. Рядко се качвах на Витоша, но тази седмица чашата не само преля, а се пукна, заедно с нервите и самообладанието ми. Не понасях шефа си! Капризен, незадоволен, неориентиран, застаряващ ... идиот! А така, само мъгла ми липсваше. Човек да не излезе в планината през седмицата. Бях оставила колата в края на Драгалевци и се бях качила уж набързо, но ... май се позагубих. Гората изглеждаше еднаква навсякъде. Когато идвахме с Тео разходките бяха приятни, местата приветливи. Сега като че ли природата искаше да ме накара да си търгна по-бързо. Спрях за малко и се опитах да поема дълбоко дъх. Дробовете ми пареха от чистия въздух. Исках да спра вътрешния бърборко и да се порадвам на тишината. Имах нужда да прочистя съзнанието си, да изхвърля токсините от мислите, от кожата, от цялото тяло. Исках да натисна едно копче и да рестартирам живота отново. И като се сетих за копче, бръкнах в джоба и напипах телефона си. Имаше обхват. Набрах номера на Тео. Все някой трябваше да знае къде съм ако не успея да намеря пътя в близкия един час. Наближаваше пет и въпреки че беше почти Великден, в гората започваха да се усещат ледените пръсти на вечерта. Свободно. Тео не си чуваше телефона. Затворих и тъкмо тръгвах да набирам отново, когато чух свистящи гуми и ръмжащ двигател. Стреснах се и клекнах зад едно от дърветата. Още някой ядосан от шеф непрокопсаник. Фаровета бяха много силни и ме заслепиха, затова притворих очи. Явно отпред имаше път. Автомобилът спря. Аз притаих дъх инстинктивно. Чух шум от врати и разговор. По-скоро спор. Викове. Мъжки и женски глас. Не можех да различа какво конкретно си казваха, но бях сигурна че се карат. По едно време жената изхърка и млъкна. Тишина. Отново шум от врата, двигател, свистящи гуми и фаровете изчезнаха в мъглата. Ръцете ми трепереха. Ченето също. Бях изпуснала телефона. Сграбчих го и го прибрах в джоба. Не смеех да мръдна. Стиснах очи и започнах да повтарям наум, строго и ритмично: Дишай! Дишай! Може би не бях чула добре. Може би и двамата се бяха качили в колата и потеглили. Можех да заобиколя и изобщо да не минавам от там. Можех .... А ако жената беше още в гората? Ако имаше нужда от помощ? Сега вече ревях. От бяс, от ярост, от безсилие. Исках ПРОСТО да се разходя. Не да ставам свидетел на семейни скандали. Извадих телефона и написах 112. Палецът ми застина във въздуха. Как щях да обясня собственото си присъствие в планината по това време? Идваше ми да крещя – високо и силно, но не посмях. Не знаех кой може да ме чуе.
- Боже, кажи ми, че сънувам. Кажи ми, че съм дълбоко заспала и след малко ще се събудя.
Зачаках. Тишина. Ощипах се по бузата, но ситуацията не се промени. Не бях в леглото си. Видях, че от устата ми излиза пара, но не усещах студа. Кръвта ми препускаше толкова бясно, че имах усещането, че ще пробие черепа. Не можех да остана в гората, не знаех как да се върна. Единственият вариант беше да стигна до шосето отпред. Чакай. Огледах се. На места земята беше гола и ако минех с обувки, щях да оставя следи.
- Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Събух обувките и свлякох панталоните. Закопчах якето върху голите бедра и започнах малко по малко да пристъпвам само по листата. Стъпвах странично на петите си. Кой знае колко смешно изглеждах отстрани, но в онзи момент ми беше все тая дали някоя мечка ще умре от смях или вълк ще ми покаже зъбатата си усмивка. Исках само да изляза на шосето и да стигна до колата си. От време на време се подпирах на някое от дърветата. Един два пъти се зашлевих толкова силно, че лицето ме болеше, но слепоочията ми така пуслираха, че се притеснявах да не припанда. Нарочно не поглеждах встрани. Не исках да виждам нищо. Само че съвестта ми имаше други намерения. Започна да се обажда: „А ако жената е жива? Ако има нужда от помощ?“ От очите ми потекоха сълзи. Знаех, че ако отида да погледна, до края на живота си щях да сънувам кошмари. Беше ме страх от това, което щях да намеря. От това, че някой можеше да ме види. Прегърнах едно от дърветата по-силно. Стисках го и се опитвах да успокоя дишането си. След това се отблъснах рязко и бавно тръгнах към мястото, на което беше спряла колата. Калта под краката ми беше започнала да замръзва. Петите ми сигурно също, но в този момент не ги усещах. Стъпвах бавно и предпазливо. Усетих как започна да ми се повдига и отново започнах да си нареждам наум: Дишай! Дишай! Дишай