Не исках да оставям съзнанието си свободно за размисли. Не чувах нищо, не усещах нищо, не осъзнавах нищо. Коса – руса, палто – синьо. Не помръдваше. Не дишаше. Точно преди да стъпя на асфалта се оплетох в крачолите и паднах. Навих ги набързо и нахлузих обувките. Докато се изправях мернах едно сребристо копче с разкъсан сив конец, което сигурно беше паднало от мен. Грабнах го, прибрах ръце в джобовете, нахлупих качулката на главата си и се затичах по шосето надолу. Единственото, за което се молех, беше всички останали да имат акъл в главата си и да не са решили да се качват на Витоша тази вечер. Жената не можеше да бъде спасена, а аз можех много да загазя.
Не помня как съм стигнала до колата. Знам, че ми отне поне двайсет минути да успокоя ръцете си. Не я запалих веднага. Пуснах я по инерция, без фарове. След това блокирах всички мисли и се съсредоточих върху маркировката и светофарите. Трябваше да убедя себе си, че съм сънувала. Ситуацията беше измислица, неприятен кошмар. Пуснах радиото и започнах да коментирам на глас всички заобикалящи ме автомобили, иначе главата ми щеше да се взриви. На паркинга пред блока, въпреки по-читавите свободни места, избрах едно с кална локва и смело скочих в нея. Теглих една майна на глас, както си му е редът, за да ме чуят и видят къде съм се накаляла (по филмите нали така правеха), заключих колата и се качих вкъщи. Затварянето на вратата беше знак самообладнието ми да се изпари. Краката ми омекнаха, ръцете ми изпуснаха ключовете, зъбите ми започнаха да тракат неконтролируемо. Голяма борба беше докато съблека всички дрехи. Пуснах ги на най-дългата програма за пране и влязох под душа. Нямах представа дали водата е ледено студена или вряло гореща. Не помня колко време съм стояла в банята, но когато излязох, пералнята беше приключила. Прострях всичко, увих се в едно одеяло и седнах в хола. Звънът на телефона ме извади от транса. Тео!
- Ало. – Гласът ми звучеше безизразно, гърдите ми се вдигаха и отпускаха ритмично. Не усещах нищо, но бях в пълно съзнание.
- Ало, звъняла си, но не съм си чул телефона.
- А, да. Исках да чуя какви ги вършиш, нищо конкретно.
- В бара съм долу, ела да пием по едно.
- Идвам! – чух се да казвам. Имах нужда от алкохол тази вечер. Силен.
Тялото ми сякаш беше отделено от главата. Изсуши се, облече се, ръцете ми вързаха косата на опашка и заключиха вратата отвън. Тео беше на две преки от апартамента ми. Бяхме колеги, съученици и щастливи бивши годеници. Той имаше нова приятелка, но си останахме добър екип
- Айде бе. – Посрещна ме усмихнат, но след като видя бледата ми физиономия се отдръпна и, погрешно разтълкувал я, ме попита – Какво става? Още ли те държи скандалът от днес?
- Не ми се говори. Какво пиете? – Беше с гаджето.
- Уиски.
- И за мен едно. Без лед. – Усетих втренчените им погледи и изкривих леко физиономия, опитвайки се да изглеждам забавна. Истината е, че исках да говоря с него насаме. Исках да споделя какво съм видяла. Исках да ме увери, че не откачам. Той щеше да ми даде най-трезвия съвет и правилен отговор. Отпих набързо голяма глътка.
- Е чакай де! Наздраве! – Тео вдигна стъклената си чаша и я доближи до моята. Понечих да отговоря, но усетих как въздухът се сгъстява и става невъзможен за дишане. Още малко и щях да се закашлям. Вдигнах чашата набързо, чукнах я в неговата и отпих още веднъж. Парливата течност облекчи спазмите в гърлото ми, а погледът ми остана хипнотизиран върху дясната му ръка и висящия от ръкава на ризата сив конец на мястото без копче.
В следващите дни следях отблизо новините, но никъде не се спомена за убийство и руса жена. Аз събрах смелост да напусна кошмарната си работа повече не се качвам в планината сама посред работна седмица! С Тео спрях да се виджам. Предполагам, че и досега вярва, че ревнувам от новата му приятелка.