- Онзи ден. Тъкмо излизах от магазина с пълните торби, когато едната се скъса. Разпиляха се ябълки по асфалта, круши, грозде. По едно време гледам един мъж клекнал и събира. Докато извадя голямата торба, човекът ми ги донесе. Като се погледнахме, се оказа братовчеда Петьо. Не съм го виждала от десет години, пък и избягвам да се срещам с мъже, дори с роднини. Знаеш колко е ревнив моят! Петьо вика: „Лили, ти ли си?“ Аз му рекох: „Аз съм, Петьо“. „Дай да ти помогна с тия чанти, много са тежки, как ще ги носиш сама?“ Аз обаче: „Не! Мога сама. Мъжът ми е ей там в колата, чака ме“. „Да те изпратя до колата?“ „Не, не, няма нужда наистина. Благодаря ти, Петьо. Всичко хубаво у дома.“ И това беше. Дали пък не ни е видял моят мъж? Леле, Боже, ами ако наистина му отмъсти? – Лили аха да отрони сълза, но изведнъж й светна една мисъл.
- А, чакай! Твоят Мартин беше там. И той видя какво стана. Извикай го да разкаже и той. Те са приятели с моя, ще го омилостиви.
- Мартине! – Цецка дори не си направи труда да стане, извика от мястото си. – Мартине!
Нищо. Наложи се да стане, да отвори вратата на кухнята и с пълно гърло да призове благоверния си още веднъж. Беше сигурна, че са я чули през две улици и щом Мартин не се обади, значи или не беше вкъщи, или не беше жив.
- Къде ли се е запилял пък тоз? Чакай да му звънна.
- Ало? – телефонът беше на високоговорител и гласът му изкънтя в малката кухня.
- Мартине, къде си бе?
- Е как къде ма, Цецо? Нали ти казах, че ще гледам мач на седмия етаж. Какво има пак?
В този момент се чу силен рев: “Обезателно ще му отмъстя! Обезателно!” Лили и Цецка подскочиха.
- Мартине, кой крещи така там?
- Симо. Ползва реплики от пиеси за нашия вратар, за да не псува пред жена си. Трети гол пропуска вече тоя некадърник. Цеце, казвай, че и аз имам да му отмъщавам . И на него, и на майка му, и на .... линията прекъсна.
Двете жени размениха погледи в мълчание. Цеца отвори шкафа и извади една малка бутилка с надпис „Вишновка“. Сложи две малки чашки на масата и ги напълни догоре. Изпиха ги в мълчание. След това наля по още едно. Лили наблюдаваше лепкавата алена течност, която бавно изтичаше от тясното гърло на шишето и запълваше чашката. Изведнъж дъхът й спря, под лъжичката й се сви, зениците й се разшириха и едва не обърна масата с лъвския си скок.
- Лютеницата!!!!!!