- Хей!
- Хей!
- Стреснах ли те? – една рошава глава се подаваше иззад вратата.
- О, не. Тъкмо приключих с документите и смятам да се порадвам на следобедното слънце. Тази година октомври е щедър и топъл.
- Почини си, довечера ни чака дълга нощ.
- Така ли? А твоят шеф ще издържи ли?
Вратата се затвори, а отвън смехът се разнесе из целия коридор. Маша също се усмихна. Обожаваше го, въпреки че се оптиваше да не е прекалено обсебваща майка. Откакто съпругът й почина, се наложи да поеме и бизнеса, освен ръководенето на домакинството, но синът й се оказа голяма опора. Гордееше се със семейството си, обичаше и двамата мъже до болка. Единия - с дълбока благодарност и признателност за спокойния и материално подсигурен сеемен живот, а другия, другия щом го погледнеше, усещаше едно мравучкане точно там, в слънчевия сплит. Адриан. Роди се осем месеца след сватбата и решиха, че няма да го кръщават на никого от роднините, за да начертае сам съдбата си. Съпругът й я остави тя да избере името. Правиха опити за още деца, но неговата възраст си каза думата и не се получи. Отгледаха Адриан с много любов и отдаденост. Успяха да му осигурят престижно образование и незабравими пътешествия. А преди месец й бе съобщил, че предпочита да работи извън семейната фирма. Днес новият му шеф щеше да гостува за вечеря. Маша разтърси леко глава, сякаш се опитваше да разсее някоя от мислите си, и огледа небето. От изток се задаваха облаци. Вещаеха студ. Трябваше да слезе до кухнята и да провери докъде са стигнали с приготовленията. Адриан я беше уверил, че не е нужно нещо префърцунено, но тя искаше да се представят на ниво. Нямаше да оставят човека гладен, я!
Докато потропваше с токчета по мраморния под, надзърна към задния двор. Синът й разговаряше весело с някого по телефона. На 25 години той все още беше малкото й синеоко момченце с трапчинки.
- И? – беше попитала Адриан по време на вечеря преди няколко дни.
- Какво и? – й беше отвърнал закачливо, повдигайки вежди, сякаш не знаеше за какво говори майка му.
- Кажи нещо повече за новия си шеф. Що за човек е?
- Ммм, ще ти хареса. Висок, кестеняв, със сини очи.... – Адриан видя муцунката, която майка му направи и се изсмя весело. – Наистина изглежда добре. И е пич. Допада ми като чвек, затова смятам, че и ти ще го харесаш. Вдовец е, батко ти е с няколко години. А, и знаеш ли какво?
- Какво? – Маша остави вилицата в края на чинията, сложи лакти на масата и демонстративно насочи цялото си внимание към него.
- Адаши сме. И шефът ми се казва Адриан. Адриан Делчев.
Маша пое рязко въздух, но бързо се овладя. Ръцете й обаче трепереха, затова ги скри под масата. Не помнеше фамилии, изобщо не беше ставало въпрос. Надяваше се, че гласът й не е прекалено изтънял:
- О, интересно. Може пък да ви е на късмет.
След онази вечер сънуваше все същия сън. Понякога се будеше и дълго лежеше на тъмно. Тя също бе имала своята малка несподелена тайна. Престоят в уютната къщурка беше планиран за двама преди сватбата в средата на октомври, но се наложи да отиде сама. Всичко стана случайно, беше вълшебно и предрешено да приключи в края на седмицата. И все пак, сърцето й днес като че ли постоянно излизаше от ритъм. Ами ако ... Какво, Маша? Ако довечера видиш Адриан? Дали щеше да го познае? А той нея? А синът им? Беше негов син. Усещаше го. ВИЖДАШЕ го. За щастие и законният й съпруг бе светлоок и не изпита капка съмнение. Единствено за трапчинките се съгласиха, че е дар от съдбата.
Точно в седем и половина се чу външният звънец. Адриан галантно отвори и покани гостенина да влезе.
- Господин Делчев, майка ми. Мамо, господин Делчев.
Ушите й леко бучаха, но пристъпи напред и го поздрави. Видя го. Не можа да прецени веднага кое беше по-силно - разочарованието или облекчението.
- Приятно ми е – успя да промълви. – Маша.
Мъжът задържа ръката й и я погледна в очите. В неговите, сини и дълбоки, се четеше приятна изненада и възхищение. Усмивката му не завършваше с трапчинки, но беше искрена и топла.
- Я! – синът й пръв наруши тишината. – Виж ти.
- Какво? – попитаха другите в един глас.
- Навън прехвърчат снежинки. Сняг през октомври!